Хората са слепи, че не виждат. В реалността, всеки човек е егоист.
Никога човек, не е мислил за останалите в какво положение са.
Никога не си се замислял, че хората умират от недостиг на храна и вода.
Мислил си само и единствено за себе си. Грешно е! Всички твои действия, са грешни.
Мислиш, че всеки е заможен, и може би, че всеки ще изживее добре вечерта си, както ти.. Мислиш, че ти си на върха, всеки те гледа и сочи.
Да, сочи те, но не си сигурен по каква причина, защо ли? Може да ти се подиграва на всичко това което имаш ти, но нямаш любовта! Може всеки доверен приятел да те предаде. Не можеш дори, да мислиш за всичко което ти се е натрупало. Всички твои проблеми.
Хъх, хората ще ти се присмеят на това, което мислиш че е истински проблем.
А въобще засмилял ли си се от както стана популярен, че си истински?!
Замислял ли се колко бе тежка твоята съдба, докато се издигнеш до това, което не си бил и си мечтал някога, като останалите.
Не си ли се замислял, на колко човека може животът им мигновенно да се изпари, само с едно леко трепване, докато ти мислиш за "огромните" си проблеми.

~Еви

Забулените облаци, приплъзват и скриват погледът, към звездите и луната.
Небето е черно, а вълните на морето бушуват, както никога досега.
Погледът на момичето, се приплъзва, към небето. Отмества няколко кичура от косата си, които й пречеха и погледна отново, към необятното черно небе. Очите й просветнаха леко, и се превърнаха в стъклени, замръзнали ледчета. Една сълза се спусна от окото й, която я превърна в беззащитна, млада девойка. Останала сам - самичка на този свят. Скръбта й, я връхлетя и тя не сдържа останалите сълзи, които си правиха път, към Земята, която ги чакаше тръпнеща във вълнение - сълзите. Тупването им, беше съвсем леко дочуто от останалите живи същества.
Сълзите се превърнаха в леко забележими, малки, проблясващи диаманти.
Искаше й се, болката да отмине. Искаше й се, толкова много да върне времето назад.
Беше самичка, останала без майка, която да се грижи и отбранява за нея. Да прочита всяка вечер приказки, в които има само щастлив край.
Но това се случва само в приказките, никога не завършва така, както ние бихме искали.
Нямаше го, бащата, който да я закриля от лошото в живота.
Момичето, което винаги, когато се удари, майката да целуне нараненото място и да си мислиш, че целувката й е лечебна.
Да те прегръща с майчинската си, обичлива и закриляща прегръдка.
Бащата да те целува по главата, и потупва по рамото, когато се гордее с теб или просто иска да покаже бащинските си чувства.
Това, което ти имаш, тя никога вече няма да го има. И да иска, тя никога повече няма да зърне тези запомнящи се - родителски лица.
Тези, които я бяха отгледали с обич и я закриляха от опасностите.
Докато не загубиш нещо, ти си мислиш че е нещо малко и несъществено, не запомнящо се. Откриваш, че когато загубиш някого, теб те връхлита болката и страданието. Радвай се, на всеки изживян момент със семейството си.
Обичай ги, показвай им с действията си, колко са важни те за теб, и колко се нуждаеш от тяхната родителска подкрепа.

~Еви

То бе едва на петнадесет.
Косата му бе кестенява, а очите му – сини. Но не това бе важното.
През 1969 г., дванадесет годишно, то живееше в отсрещната къща, чийто двор бе препълнен от цветя.
Лалета, рози, карамфили, детелини, маргарити, теменуги.. и едно люляково дърво, под което всеки следобед се сгушваше малкото момиче.
В този дом растяха и две деца – Елиза и Бет. Не можеше да се определи кое е по – красиво от двете, защото бяха близначки.
Бет бе кротката, мила, смирена дъщеря, с която се гордееха нейните родители.
За разлика от сестра си, Елиза бе щуравата, жизнерадостната, дивата, която винаги създаваше проблеми. Тя бе веселата, живата, безразсъдната, необикновената. Тя бе изкрящата, тази, забележимата.
Елиза тичаше из градината, скачаше, береше цветя, играше си с животните. Правеше бели, бе наказвана.
А през цялото време Бет бе до нея, прикриваше я при някоя по - голяма пакост. Усмиряваше я, дори понякога я командваше. 
Двете порастнаха, но не се промениха много-много.
Елиза улегна,когато стана на петнадесет, стана по – добра, но бе все така неблагоразумна. От друга страна, Бет бе умна, здравомислеща, но това дразнеше съучениците й. Те я обиждаха, дразнеха я, дори понякога й посягоха.
А сестра й бе там, помагаше й, защитаваше я. Предпазваше я.
Докато един ден след часовете хулигани не причакаха Бет в една от уличките на път към дома. 
Тя им се молеше, умоляваше ги, но не. Те бяха безпощадни. Удряха я, ритаха я, какво ли не й направиха.
Бет остана разкървавена на асфалта, изгубена. Опитваше се да извика за помощ, но опитите й я караха само да избълва кръв.
Едвам виждаше светлината на лампата на отсрещната улица, докато някой сякаш не дръпна завесите.
Тъмнина. Бет бе потрошена на малки парчета. Не можеше да помръдне. Усещаше само грубостта на асфалта по посинената си, изпограна и разкъсана кожа.
Спомняше си думите на един от побойниците: „Къде е сестра ти сега, а?”. И тя се чудеше.
Бет не издържа. Конвулсиите, които като игла преминаваха през тялото й спряха. Тя застина, там, захвърлена на улицата, изоставена от живота така бързо.
Намериха я на следващата сутрин, все така непомръднала. Дори кичурите коса, които бяха залепнали по личицето й, заради кръвта, бяха непокътнати от жулещия ноемврийски вятър.
И Елиза бе там, разплакана и сломена. Разбита отвътре. Развалина, точно като сестра си.
Някой трайно изгаси светлината от очите на момичето, някой бе потъпкал радостта й.
Някой бе убил красивото цвете чрез смъртта на стъблото, което така здраво го крепеше.
Люляковото момиче никога повече не търча из цветната градина на вече така мъртвия дом. Никога повече не се надпя с пойните птици. Никога не бра букет, освен за гроба на сестричката си, която бе така брутално убита. 
И Люляковото момиче изчезна съвсем скоро. Скръбта я погуби и тя реши да се предаде в ръцете на Смъртта, която я прие с отворените си, студени, черни обятия.
Люляците, под които то се криеше от слънцето, попивайки ароматът му, увехнаха. Изсъхнаха. 
Люляковото момиче бе забравено.
Та то бе едва на петнадесет!


~Ив