Преди 12 години
Люляковото момиче
То бе едва на петнадесет.
Косата му бе кестенява, а очите му – сини. Но не това бе важното.
През 1969 г., дванадесет годишно, то живееше в отсрещната къща, чийто двор бе препълнен от цветя.
Лалета, рози, карамфили, детелини, маргарити, теменуги.. и едно люляково дърво, под което всеки следобед се сгушваше малкото момиче.
В този дом растяха и две деца – Елиза и Бет. Не можеше да се определи кое е по – красиво от двете, защото бяха близначки.
Бет бе кротката, мила, смирена дъщеря, с която се гордееха нейните родители.
За разлика от сестра си, Елиза бе щуравата, жизнерадостната, дивата, която винаги създаваше проблеми. Тя бе веселата, живата, безразсъдната, необикновената. Тя бе изкрящата, тази, забележимата.
Елиза тичаше из градината, скачаше, береше цветя, играше си с животните. Правеше бели, бе наказвана.
А през цялото време Бет бе до нея, прикриваше я при някоя по - голяма пакост. Усмиряваше я, дори понякога я командваше.
Двете порастнаха, но не се промениха много-много.
Елиза улегна,когато стана на петнадесет, стана по – добра, но бе все така неблагоразумна. От друга страна, Бет бе умна, здравомислеща, но това дразнеше съучениците й. Те я обиждаха, дразнеха я, дори понякога й посягоха.
А сестра й бе там, помагаше й, защитаваше я. Предпазваше я.
Докато един ден след часовете хулигани не причакаха Бет в една от уличките на път към дома.
Тя им се молеше, умоляваше ги, но не. Те бяха безпощадни. Удряха я, ритаха я, какво ли не й направиха.
Бет остана разкървавена на асфалта, изгубена. Опитваше се да извика за помощ, но опитите й я караха само да избълва кръв.
Едвам виждаше светлината на лампата на отсрещната улица, докато някой сякаш не дръпна завесите.
Тъмнина. Бет бе потрошена на малки парчета. Не можеше да помръдне. Усещаше само грубостта на асфалта по посинената си, изпограна и разкъсана кожа.
Спомняше си думите на един от побойниците: „Къде е сестра ти сега, а?”. И тя се чудеше.
Бет не издържа. Конвулсиите, които като игла преминаваха през тялото й спряха. Тя застина, там, захвърлена на улицата, изоставена от живота така бързо.
Намериха я на следващата сутрин, все така непомръднала. Дори кичурите коса, които бяха залепнали по личицето й, заради кръвта, бяха непокътнати от жулещия ноемврийски вятър.
И Елиза бе там, разплакана и сломена. Разбита отвътре. Развалина, точно като сестра си.
Някой трайно изгаси светлината от очите на момичето, някой бе потъпкал радостта й.
Някой бе убил красивото цвете чрез смъртта на стъблото, което така здраво го крепеше.
Люляковото момиче никога повече не търча из цветната градина на вече така мъртвия дом. Никога повече не се надпя с пойните птици. Никога не бра букет, освен за гроба на сестричката си, която бе така брутално убита.
И Люляковото момиче изчезна съвсем скоро. Скръбта я погуби и тя реши да се предаде в ръцете на Смъртта, която я прие с отворените си, студени, черни обятия.
Люляците, под които то се криеше от слънцето, попивайки ароматът му, увехнаха. Изсъхнаха.
Люляковото момиче бе забравено.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
-
learn how to say goodbye - О, 2013... какво мога да кажа за теб? You peed on everything I love. Нямам си напредстава какво е тоя пост. Нещо между обобщение на годината и заключителен...
-
Едно "съжалявам" просто не стига... - Какво правиш? Какво правиш, когато си виновен? Когато знаеш, че заради твоите действия, другите страдат? Какво правиш, когато знаеш, че заради това, което...
Преди 14 години
2 коментара:
Мисля, че и преди съм казвала, но все пак да се отчета и тук. Неверятно е, страшно много ми харесва. Браво (:
Доста пъти го чух от теб, ама все не ми омръзва.
Мерси {}
Публикуване на коментар